Фокус групи

  • Посещения: 460

         Какво означава фокус група?

Фокус групата е терапевтична група чиято работа е широко рамкирана около определена тема. В момента функционира фокус група с тема "загуба на партньор". Статията която следва представя този проект през преживяването по един художествен начин. За повече информация: http://sledrazvoda.alos.bg/  

Какво можем да направим за себе си, ако сме изгубили своята половинка?

В началото на тази година, по време на рутинни профилактични прегледи, специалистът „Вътрешни болести“ ме накара да измислям спешно начин за овладяване на вълните неудържим смях, когато, загледан в сиво-черния екран на ехографа, ми направи необичаен комплимент: „Имате много красиви вътрешни органи“. Тогава сметнах за най-уместно да благодаря и да се усмихна. Но изненадата, че този непознат човек вижда на монитора си части от мен, невидими без модерния му уред, ме порази. Действително, аз отлично знам как изглеждат моите ръце и крака, но една огромна част от моето тяло остава недостъпна за мен, без посредничеството на специален уред. А това дори не се отнася само за скритото в мен. Не сте ли забелязали, че лицето, онази част от тялото, която казва сякаш най-много за нас, остава отвъд възможностите ни да я видим непосредствено. За да видя своето лице, своите очи, ми е нужно огледало, което да ги отрази. Иначе те ще останат невидими за мен. От яснотата на огледалото, от неговата близост и светлина зависи колко яснен ще е образът в него, колко добре ще успея да го видя и кои части от него ще са най-ярко осветени. Психиката на човека, подобно на неговото тяло, също има части, оставащи недостъпни без помощта на огледало.

Това са всички онези неща, които отричам и не харесвам в себе си, онези неща, които не получават признанието да бъдат част от мен. Това са също всички онези неща, които смятам за съвършени и най-ценни в живота, онези най-прекрасни неща, които искам да са част от мен. Сами разбирате, че за отразяването на тези неща е необходимо едно по-особено огледало. Като деца наше огледало са нашите родители, те връщат към нас отразени „добрите“ и „не-добри“ неща, които ние постепенно започваме да възприемаме като присъщи и желани от нас, други пък отхвърляме като неприемливи и нежелани. Историята на тези „отразявания“ е може би най-значимата история, която човек може да разкаже. За нея ще поговорим в друг разговор. Като вече зрели възрастни, наше огледало са нашите партньори. Влюбването е толкова магично и поглъщащо, защото тъкмо тогава виждаме отразени своите най-желани черти. В очите на любимия човек ние се чувстваме изцяло харесвани, не харесвани - обожавани и напълно приемани. За стриктно подредените личности изглежда истински очарователна разсеяността на техните любими. За разсеяните, подредеността на половинките им е истинска благословия. Всъщност онова, което истински обичаме е не човекът срещу нас (та ние дори не го виждаме), а отразения образ на нашата постигнала съвършенството същност. И все пак влюбването не трае дълго – пет минути, две седмици, шест месеца, неопределено след колко то отминава и на негово място започват да излизат изненадващи възприятия. Булото на първоначалните емоции се повдига и на негово място се появява човекът, какъвто е. И тогава, най-парадоксално се оказва, че тъкмо онова, което първоначално ги е събрало е същото онова, което е на път да ги раздели. Подреденият се пита как е могъл да се влюби в толкова разсеяна половинка. Разсеяният се чуди ще може ли да продължи да живее с толкова подреден човек. Двойките решават този въпрос по различни начини. Едни се разделят убедени, че „все попадат на неподходящ човек“ и подновяват търсенето на „по-подходящ“ партньор. Други продължават да живеят заедно, измъчвани от тези „непримирими“ различния, докато накрая се намразят съвсем. Трети избират да продължат да се обичат и с помощта на тази обич да се опитат да приемат недостатъците на другия. Всеки, който е минал по тези пътища ще ви отговори, че те не носят щастие. Това, което трябва да се промени, е перспективата. Онова, което най-силно отхвърлям в половинката си е качество, което самият аз притежавам, но отказвам да приема. Ако не беше така, то подреденият изобщо не би бил подразнен от разсеяността. Ако самият той не носеше в себе си разсеяност, която толкова да не харесва и силно да не желае да бъде част от него, то той изобщо не би се подразнил на наличието и в неговия партньор. От къде идва това неприемане на едни характеристики и стремежът към други е част от същия онзи разговор, който оставихме за друг път. Просто виждайки всичко нежелано и отхвърляно в огледалото на своята половинка ние решаваме, че това са само негови недостатъци, които, разбира се нямат нищо общо с нас самите. Смяната на перспективата, се състои в това да приемем партньора като огледало, с чиято помощ да видим както онова, което отхвърляме и не приемаме в себе си, така и онова, което най-силно желаем да притежаваме – нашата фантазия за съвършенство. Тъкмо партньорът, който е най-близкият ни човек е огледалото, достатъчно близо, така че отразеният наш образ да бъде най-ясен. В малко неща съм така убедена, както в това, че ако сами не приемем своите отхвърлени страни, то никога не ще открием някой, които да ги приеме, което ни обрича на неспирно и безплодни търсене. Ако сами не разберем какво послание отправят към нас представите ни за идеално, то се обричаме на безспирно преследване на непостижимото и вечно изплъзващо се съвършенство. Просто не е навън онова, което търсим. Вътре е. Но се нуждаем от огледало, за да го видим.  Всичко, което казах до тук вероятно за много от вас звучи познато и, няма как да не се съглася, изглежда трудно постижимо. Признавам. И все пак има точно един миг, в които всеки от нас трябва да реши по кой от двата еднакво несигурни пътя да поеме. Само да напомня, че никой не може да вземе това решение вместо нас, никой не може да се погрижи за нас, освен самите ние.

Какво можем да направим за себе си, ако сме изгубили своята половинка? На първо място да признаем, че болката от загубата и празнотата, идваща след нея са най-естественото и човешко нещо, което можем да изпитваме. Обърканите, болезнени емоции и въпроси без отговор имат нуждата да бъде признато правото им да присъстват в нас. В тези моменти необходимостта от огледало, в което да можем да се погледнем, без това да застрашава нашата цялост е особено належащо. Такова огледало би могъл да бъде психотерапевтът. Той със сигурност не е някой, който знае за нас нещо, което ние самите не знам; със сигурност не е вълшебникът, който притежава целебна отвара за мъката ни. Но той може да бъде огледалото, достатъчно ясно и близко, в което да можем да се погледнем, без необходимостта да бъдем харесвани или не, добри или не, искани или не, съвършени или не. Той е огледалото, в което можем да гледаме образа си достатъчно дълго. Достатъчно – точно толкова, колкото пожелаем; точно толкова, колкото имаме сили; точно толкова, колкото имаме нужда. Разбира се с това не твърдя, че терапевтът би могъл да замести липсващия партньор. Та кой би могъл?! Но той може да помогне на мен сама да се погрижа за себе си. И след като с помощта на терапията се науча да се вслушвам в своя вътрешен глас, да се грижа за потребностите си и да приемам несъвършенствата си, мога да се надявам следващата ми среща, да бъде истинска среща, следващото ми влюбване да бъде отвъд невидимото було на неизказаните потребности и очаквания – една истинска среща с другия като друг и все пак любим.

Автор: Ева Добрева – Психодрама Директор