Психодрама

  • Посещения: 576

             Какво е Психодрама?

 Животът и философията на Джейкъб Морено трудно могат да бъдат отделени от неговото творение – психодрамата. До голяма степен тя е израз на живота му (Морено, 1994). Дали ще бъде описан като театрален актьор, лист оставен на произвола на вятъра или като човек, готов спонтанно и дълбоко да срещне себе си, приносът му към неразрешимите дилеми на човешката душа остава своето ехо в историята. Дали Морено е единствения родител на психодрамата? Със сигурност, приносът и идеите на други съвременници са оказали своето въздействие върху човека – Морено (NorbertApter, 2003). Фактът, обаче, че е обединил теоретичните предпоставки и е сътворил един от най-важните компоненти – „театъра на спонтанността” с право го поставят в центъра на действието. Тази основна част от психодраматичния метод е обект на емпирични изследвания, търсещи потвърждение на нейната значимост (Cipper, D. 2007). Поставяйки под въпрос аспекти от позицията на Фройд, Морено извежда психичната реалност на хората, с които работи от кабинета и я поканва на сцената, която описва като „сцената на живота” (Морено, 1994).

 Когато се обръща към психичния живот на индивида, в не малка степен Морено се обръща и към групатаи ни отвежда до извода, че генезиса на психологическите проблеми, често е свързан с и се поражда от взаимодействието с другите (Морено, 1994). Групата като филогенетичен, социален и културен феномен, определящ ролята на съществуване на индивида в самата нея. Именно тази динамика става основна отправна точка за изследване и анализ а в малко по-късен етап и за терапевтична интервенция. По този начин Морено среща една с друга важните страни на две основни насоки за изследване на човека – психология и социология, което го прави новатор в груповия подход не само към психичното здраве на индивида, но и към функционирането на групата (Морено, 1994; Кипър, 2001). Прилагането на психо-терапевтични принципи към малка група от хора се определя като групова психотерапия. Център на фокус вече не е само индивида а и неговата изпълнена и не малко влияеща се от другите хора реалност. В нея изключително важен фактор е терапевтичната „разпределеност”, благоприятния в терапевтичен смисъл ефект вече се разпределя между няколко човека – един пациент може да лекува друг, един човек може да помогне на друг (Морено, 1994). В това отношение, терапевтичните групи могат да се разделят на базата на различни фактори: цели, състав, история, използвани техники и др. Уникалността на психодрамата, по отношение на тези фактори е свързана с изграждането на терапевтичната рамка, която заимства своя модел от самия живот (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Основните инструменти на психодраматичния метод са пет: сцена, главен герой (протагонист), директор (водещ), сценични помощници (помощни аз-ове) и публика (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Сцената осигурява и предоставя на протагониста пространството, нужно за изява на телесната, поведенческа и психична пластичност, безкрайната възможност от избор на обекти за проекции и свободата да следва и по-важно да наблюдава пряко и да не забравя историята на своите избори. По този начин сцената се явява продължение на живота на протагониста, отвъд принципите на реалност, които той носи, давайки възможност „реалното” и фантазията да се обединят, изграждайки сложна съвкупност от хора, предмети, думи, движения, в които символната страна не рядко е неясна, но която сцената може да приюти без вътрешни противоречия и оценки. По този начин, рационални мисли, налудни фантазии, поведенчески стереотипи и симптоми могат да получат за кратък момент безоценъчен образ (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Вторият инструмент – протагонистът, представя самия себе си на сцената. Той е този, който запълва сценичното пространство с това, с което е отишъл там и с това, с което иска да срещне себе си и другите. Сцената му дава пространството да разгърне своят съзнаван свят и да проектира, сътвори и оживи своето несъзнавано. Думите не се изключват от момента, но случването на протагониста минава през действието. Това случване може да бъде описано като драма. Протагонистът среща всичко на сцената по различен начин, но движението, динамиката и най-вече емоционалното преживяване е съвкупност от драматичен израз на всичко, което присъства. Може да се каже, че протагонистът става сцената и сцената е протагонистът (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Третият инструмент – директорът (водещият) е доста противоречива фигура. Противоречива, защото неговите функции са въпрос на коментар и често спор между използващите психодраматичния метод. Няма да се впускаме в подробен анализ на това, а ще отбележим трите основни функции, които Морено с неговата театрална терминология описва: директорът е режисьор, продуцент и аналитик (Морено, 1994). Водещият може да изпълнява тези функции, защото му е позволено от протагониста да навлиза и да излиза от сценичната му реалност, което го прави едновременно част от и не част от психичното му пространство. В това си движение, водещият има възможността да преживява преносна връзка (теле - (Морено, 1994)) с протагониста, което го ориентира за състоянието му и едновременно с това да се отдръпва от преживяването и да наблюдава отстрани в ролите си на режисьор и продуцент сцената (психичното пространство) (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Четвъртият инструмент – помощните аз-ове имат функции, свързани както с протагониста, така и с водещия. От една страна, те са продължение на функциите на водещия, като вдъхват движение и живот на образи, които в „реалността” на протагониста може да са представени като статични, така и тези, на които протагонистът е дал действие. От друга страна, именно тези образи и тяхното изразяване са в контрола и са избор на протагониста, което се явява своеобразен медиатор между протагониста и водещия, и което е по-важно, между протагониста и самия него (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Петият инструмент – публиката, дава израз на съпреживяването на сцената на протагониста. Тя се явява дубльор, а често и коректив, който има пространството да се включи, както спонтанно, така и следвайки фазите на психодраматичния процес (Морено, 1994; Кипър, 2001).

Описвайки пет основни психодраматични инструмента ще добавим, че върху тях, отвъд тях, богатството и разнообразието на психодраматичния инструментариум е ограничен спрямо ограниченията на човека, което го прави безкраен.

Въпреки, че са широко дискутирани (Морено, 1994; Кипър, 2001), смятаме, че е важно да се спрем за кратко и на основните фази на психодраматичният процес. Фаза на загряването, фаза на действието и заключителна фаза. Различните автори описват по различен начин окраските на основните фази, но основната посока на разбиране се изразява по подобен начин. Във фазата на загряването, протагонистът среща своето желание и своите съпротиви. Тяхното изразяване се случва по различни начини, но преживяването на конфликт или емоция на отхвърляне не са единствено в него. В тази фаза се случва подготовката за срещата между протагониста, водещия и публиката. В зависимост от психичните структури и поведенчески стереотипи на водещия и протагониста, действието в първата фаза може да намери различни изрази, присъщи само на уникалността на срещата между двамата. Дали ще е свързано с думи, чувства, действие или сътворяване, важно е именно в тази първа фаза човекът – протагонистът да фокусира колкото може повече от себе си върху това, за което е и протагонист – срещата със себе си.

Втората фаза – тази на действието описва сама себе си. В нея се действа. Без да се опитваме да категоризираме нейните съдържания, можем да кажем, че в нея се случват и се срещат онези основни психодраматични инструменти, които описахме по-горе. В тази фаза протагонистът се насочва, спонтанно да разгърне, опише и подреди своят тотален (съзнаван и несъзнаван) свят пред водещия, публиката и най-вече себе си. В тази фаза се случват срещите, преживяват се катарзисите, достигат се инсайтите, разучават се ролите.

Последната фаза се характеризира с това, което протагониста получава от груповата принадлежност – обратната връзка. Можем да кажем, че в заключителната фаза протагониста „заключава” това, което му се е случило и уникалното тук е, че има възможността да го направи през множество гледни точки, тези на хората в психодраматичната му група.